Глава 8: Дъхът на решението

Нощта миришеше на мокър бетон и лоши решения. Базата беше тиха по онзи начин, който лъже — като усмивка преди удар. Марченко стоеше над картата, без да я гледа. Познаваше я. По-лошото — познаваше и хората от другата страна.
— Значи пак ние — обади се легионерът и си намести жилетката. — Кой друг.
— Ние сме евтини — каза Марченко сухо. — Както казват българите — каквото не се купува с пари, се купува с много пари.
Хакерът повдигна поглед от лаптопа:
— Потвърждавам. Камери — слепи. Врати — глухи. Алармата — на сън.
— А хората? — попита тя от екипа, докато проверяваше детонаторите.
— Хората винаги са будни — отвърна Марченко. — И винаги грешат.
Тръгнаха.
Вътре беше тясно, топло и шумът идваше от кабели, не от съвести. Първият пазач падна без звук. Вторият — с изненада. Третият започна да разбира, но беше късно.
— Знаеш ли кое е по-лошото от това да ти спрат руския газ? — прошепна някой между своите.
— Какво?
— Да ти пуснат немския.
Марченко не се усмихна. Това означаваше, че нещата вървят добре.
Стаята за разпит беше подготвена набързо — стол, светлина, истина по избор. Мъжът отсреща преглъщаше като питон, глътнал трамвай.
— Ще те питам още веднъж — каза Марченко спокойно. Пауза. — Мъж ли си… или само на петел долната джука?
Очите на мъжа трепнаха.
— Спокойно — добави Марченко. — Нищо лично. Просто ми се струва, че нещото ти е талашитено и дървесинено.
Тишината се сгъсти.
— Както казваше навремето моят инструктор — продължи той, — чувам, че ще ми ядете оная работа… ама още не съм убеден.
Истината излезе на парчета. Координати. Имена. Часове.
— Шефе — прошепна тя, докато прибираше кабелите. — Я ме излъжи нещо.
Марченко я погледна за секунда.
— Красива си.
Тя се усмихна въпреки себе си.
Когато излязоха, нощта вече знаеше резултата.
— Моралът е скъп — каза някой.
— Да — отвърна Марченко. — Затова го плащаме навреме.
И Кобра се разтвори обратно в тъмното