глава 7

Ричард Марченко влезе пръв, както винаги. Не защото му харесваше, а защото ако някой трябваше да отнесе първия проблем, по-добре да е той. Помещението беше тясно, задушно и миришеше на страх, примесен с евтин барут — ароматът на хора, които са направили грешен избор в живота.
Първият терорист се обърна точно навреме, за да разбере, че е закъснял.
Юмрукът на Ричард го улучи в лицето с онази суха, безкомпромисна точност, която не оставя място за втори опит. Мъжът залитна и започна да преглъща като питон, глътнал трамвай — бавно, мъчително, с очи, които не знаеха накъде да гледат, и мозък, който вече беше напуснал работното си място.
Той се свлече на пода, все още преглъщайки нещо въображаемо и много тежко.
— Класика — промърмори Ричард и продължи.
Отдясно Лоран от Френския легион се движеше с предпазливост, която изобщо не отиваше на габаритите му. В тази местност той се чувстваше като носорог в магазин за електроуреди — знаеше, че нещо ще се счупи, въпросът беше какво първо.
Вторият противник изскочи от сянката с вик, който звучеше по-уверено, отколкото трябваше. Лоран го посрещна фронтално. Сблъсъкът беше кратък и напълно лишен от финес. Двамата се стовариха на пода, а легионерът надделя с грацията на хладилник, бутнат по стълбите.
Противникът остана да лежи неподвижно, взирайки се в тавана, сякаш очакваше обяснение от съдбата.
— Не е счупено нищо ценно — изръмжа Лоран.
— Това е най-ценното — отвърна Ричард. — Значи сме тихи.
Третият беше по-хитър. Или поне така си мислеше.
Ричард се плъзна зад него без звук. Ръката му се уви около врата на мъжа като питон, който не бърза. Захватът се стегна бавно, уверено, без капка паника. Питоните знаят, че времето е на тяхна страна.
Мъжът се задеря, заудря с лакти, опита се да се освободи. Напразно. След секунди съпротивата изчезна и тялото омекна, свличайки се на пода като чувал, пълен с лоши решения.
По канала се чу гласът на хакера: — Чисто ли е?
— Като след последния курс — отвърна Ричард. — Само шофьорите липсват.
Лоран издиша тежко и се огледа. — Следващия път искам открит терен. Тук е твърде… чупливо.
— Светът не е правен за нашето удобство — каза Ричард и тръгна напред. — Само за нашата работа.
Отрядът се придвижи нататък — тихо, методично