Глава 3. НЯМА СВЕТИ ХОРА В СЕНКИТЕ

Ричард Кинстън мразеше чакането.
Не защото беше нетърпелив, а защото чакането даваше време на хората да правят глупости.
А глупостите обикновено стреляха.
Той лежеше неподвижно на покрива, с дъжда, който се стичаше по лицето му, и гледаше през оптиката. Долу — склад. Стар. Изоставен. Пълен с хора, които официално не съществуваха.
„Потвърждавам движение,“ прошепна Призрак.
„Комуникациите им са военен клас. Това не са квартални фанатици.“
Ричард се усмихна накриво.
„Значи са си платили за смъртта.“
Вратата на склада се отвори. Двама въоръжени мъже. Нервни. Пушеха.
Грешка.
Ричард натисна спусъка.
Заглушеният изстрел звучеше като кашлица на старец. Първият мъж падна, без дори да разбере, че вечерта му е приключила. Вторият се обърна — твърде бавно.
Ричард вече беше в движение.
Скок. Приземяване. Удар в коляното. Крясък. После тишина.
„Понякога хората ме гледат,“ измърмори той, „като напрашен плъх и сърна, отчаяна от екологичната обстановка.“
Мила се засмя в слушалката.
„Фокус, философе.“
Вътре беше ад.
Оръжия по стените. Каси. Папки. Имена.
„Имаме списъци,“ каза Призрак. „Много имена.“
Ричард погледна телата на пода.
„Добре. Някой трябва да ги задрасква.“
Изстрели.
Къси. Брутални. Близо.
Ричард се движеше между тях като нещо, което не трябва да съществува. Лакът. Куршум. Нож. Натиск с пръсти. Дим Мак. Никаква показност — само край.
Един от мъжете падна на колене.
„Не ме убивай…“
Ричард се наведе.
„Не те убивам. Ти просто си на грешното място.“
Докосване.
Край.
„Ексфилтрация СЕГА!“ извика Мила.
Сградата се разтресе. Експлозията дойде като гневен бог, който не приема извинения.
Отряд „Кобра“ изчезна в нощта.
Без следи. Без свидетели.
Само празно място там, където някой си беше помислил, че е недосегаем.
Ричард запали цигара.
„Трети град за седмица,“ каза той.
„Започва да ми става навик.“
„Има още,“ отвърна Призрак.
Ричард се усмихна.
„Знам.“