Глава 2 КОГАТО СЯНКАТА ДИША

Нощта над Истанбул беше тежка и лепкава, като чужда ръка върху гърлото.
Дъждът се стичаше по покривите, миеше кръвта от уличките и не задаваше въпроси.
Ричард Кинстън стоеше на ръба на сградата и гледаше надолу. Пет етажа. Достатъчно, за да убие човек. Не и него.
„Две минути до ексфилтрация," каза гласът в слушалката.
Женски. Спокоен. Български акцент.
Мила. Сапьорът на отряда.
„Една е напълно достатъчна," отвърна Ричард.
Той се хвърли.
Приземи се меко, тялото му пое удара като пружина. Крав Мага не беше само бойно изкуство - беше начин на мислене. Да оцелееш. Да унищожиш. Да продължиш.
От тъмното изскочи силует.
Твърде бавен.
Ричард хвана ръката му, завъртя я под невъзможен ъгъл и го удари с лакът в слепоочието. Чу се сух звук. Човекът падна като изключен.
„Един по-малко," прошепна той.
Вътре в сградата въздухът миришеше на евтин барут и страх. Терористите не бяха елитни. Бяха фанатици. Това ги правеше по-опасни и по-глупави.
„Хакването е готово," включи се друг глас.
Мъжки. Студен.
Хакерът. Наричаха го Призрак.
„Камерите са слепи. Имате деветдесет секунди."
„Лукс," изръмжа Ричард.
Първият куршум мина покрай ухото му. Вторият не успя.
Той се приближи, удари бързо - гърло, очи, коляно. Никаква милост. Никакви колебания.
Когато приключи, в стаята беше тихо.
Твърде тихо.
„Ричард," каза Мила. „Имаме проблем."
„Винаги имаме."
„Това не е обикновена клетка. Някой ги е финансирал. И то сериозно."
Ричард се усмихна мрачно.
„Тогава войната тепърва започва."
Отряд „Кобра" не спасяваше света.
Те го чистеха.
И някъде в сенките, някой вече беше разбрал, че е допуснал фатална грешка.