ГЛАВА 5: ОГНЕН ПРЪСТЕН

Нощта над морето беше тиха.
Прекалено тиха – от онези тишини, дето те карат да се чувстваш като попско дете на Задушница – знаеш, че нещо не е наред, но още не е гръмнало.
Ричард Марченко стоеше неподвижно на палубата на товарния кораб. Камуфлажният му костюм пречупваше светлината така, че тялото му сякаш се размиваше във въздуха. Само очите му бяха живи – студени и съсредоточени.
– Потвърждавам визуален контакт – прошепна той.
– Прието – отвърна Алекс в ухото му. – Камерите са слепи, системите са наши. Имате осем минути.
– Осем? – изсумтя Ричард. – Чувствам се като курва на банкет – бързо, мръсно и без почивки.
– Само не закъснявай – засмя се Алекс. – Часовникът тиктака.
Ричард слезе по металната стълба без звук. Двама въоръжени мъже стояха на пост и зяпаха в телефоните си. Типична грешка.
Два удара.
Два тела на пода.
Никакъв шум.
– Сектор А чист – каза спокойно Марченко.
От другия край на кораба Жюлиен от Френския легион се движеше като проклятие. Бързо, точно, без излишни движения. Неговото бойно изкуство не оставяше време за молитви.
– Знаеш ли – промърмори той, – понякога ми липсва нормална работа.
– Като каква? – попита Ричард.
– Градинар. Режеш, подрязваш, пак пада нещо – философски отвърна Жюлиен.
Екипът се събра пред вратата на командния отсек.
– Алекс?
– Заключванията падат след три… две… едно… сега.
Вратата се отвори и адът излезе навън.
Терористите се обърнаха, но вече беше късно. Мира хвърли шурикените си с хирургична точност. Един мъж се опита да извади пистолет – Ричард го докосна леко по врата.
Дим Мак.
Отровната ръка.
Край на историята.
Всичко приключи за по-малко от минута.
– Обектът е неутрализиран – каза Марченко.
– Данните са изтеглени – отговори Алекс. – Имаме списък с клетки в три държави.
Ричард погледна телата, после часовника си.
– Значи купонът тепърва започва.
Минути по-късно корабът зад тях избухна в пламъци. Контролиран взрив. Огнен пръстен освети нощта над морето.
Отряд „Кобра“ беше минал оттук.
И никой нямаше да го забрави.